Какво е откривка?
Откривката, наричана още стерил е скална маса, която се изнася от дадена мина, за да се стигне до материалът, съдържащ руди. Тя също може да съдържа руда, но да е в твърде малко количество или в неподходяща форма за извличане. На вид откривката изглежда като обикновен камък. Проблемът е, че често този „обикновен камък“ носи химията на рудника, която се „събужда“ с времето.Откривка се добива още от първия ден на минната дейност: при разкриване на терена, прокарване на пътища, разширяване на изкопите, оформяне на площадки. Това води до отромни количества “безопасен” материал - от порядъка на десетки милиони тона годишно. (Например в мина като Асарел, която добива около 12-15 млн. т. руда годишно, откривката е в размер на около 22-25 млн. т. годишно.)
Хвостохранилище Люляковица и Западно насипище – съоръжение за съхранение на минна откривка
След като се добие, тази скална маса се складира – най-често в насипища (депа за скална маса), но може това да се прави и в укрепени площадки или в обособени клетки.
За собствениците на мината - тя е непотребна, и дори пречка - трябва да разполагат с пространство, за да я складират. За строителни фирми или малки общини тя е безплатен строителен материал, който да използват за насипи, укрепване, рекултивация. Но винаги ли това е безопасно?
Нещо, което често се пропуска е че откривката не е еднаква във всички зони на мината. Има маси, които са били далеч от рудите, но има и такива, които са били близо до тях или идват от зони, в които може да има примеси на метали (напр. арсен) или на сулфидни минерали (напр. пирит). Именно този „граничен“ материал – на ръба между руда и неруда – е по-рисковият.
Защо? Защото при контакт с въздух и вода започват реакции. Сулфидите се окисляват, образуват се сулфати и киселинност, и това отваря пътя за разтваряне и пренос на метали. Понякога процесът е бавен и изглежда, че нищо опасно не се случва. После идват валежи, мокри и сухи периоди, замръзване–размразяване, и изведнъж се появява „първият отток“ – силно натоварена вода, която се стича от насипището към дере, река или подземни води. Това е една от причините хората да виждат проблем след дъжд, а „в спокойния ден“ пробите да изглеждат „нормални“, стига разбира се да се взимат проби от местата, където откривката е била използвана.
Точно тази последователност често се подценява.
Откривката е скална маса и често в оценки по ОВОС се вижда логика от типа: „материалът е скална маса, значи е неопасен“. Но това е все едно да кажеш: „това е дърво, значи не гори“. Дървото гори при определени условия. Откривката (стерилът) „реагира“ при определени условия.
Но кой категоризира каква точно е откривката? Операторът на мината.
Той трябва да характеризира всеки материал, който напуска мината и да каже какъв е той, колко е реактивен, как се държи при вода и въздух и т.н.Така, ако характеристиката на откривката е направена с малко проби, в неподходящи места или само „на хартия“, рискът от използването ѝ може да бъде оценен като много нисък или дори нулев. А това би довело до по-малко мерки за безопасност - по-слабо отделяне на потоци, по-малко изисквания за водосъбиране и пречистване, по-скромен мониторинг, по-кратък следексплоатационен контрол.
Още по-ключово е, че най-опасният период за такъв тип материали често не е „днес“, а „след 10–20 години“. Тогава мината може да е спряла с добива на руди, но химичните и физични процеси не спират. Окислението на сулфиди може да продължи десетилетия. Покрития и дренажи стареят. Климатът става по-екстремен – повече поройни валежи, по-дълги суши, повече цикли на замръзване и разпукване. Ако тогава мониторингът е рядък, формален или приключи твърде рано, проблемът може да стане видим чак когато вече е труден и скъп за овладяване. Такъв е случаят например с минните съоражения на рудник Медет, замърсяващи р. Тополница с екстремни стойности на тежки метали, които постъпват в реката.Друг, но не по-малък е рискът, ако откривката не просто стои в насипища на територията на мината, а се използва за строителен материал. Това може да е безопасно, ако материалът е стабилен и достатъчно добре изследван.
Проблемът идва ако такъв материал се използва без нужните изследвания. Тогава с “безплатния” строителен материал, даден квартал или дори някое дере или вододайна зона могат да се снабдят и със солидно замърсяване без някой дори да го е очаквал.
Когато веднъж материалът стане част от път или насип, контролът става труден: няма ограда, няма утаители, няма план за управление като при рудника – има просто инфраструктура, която всички ползваме.
Затова е много важно:
- откривката да се третира като материал с класове*, а не като единна купчина
- на различните класове откривка да се правят поне базови геохимични тестове, които показват какво може да се извлече при контакт с вода
- при съмнение да се правят и кинетични тестове, които симулират време и сезонност, а не само „моментна снимка“
Това не е „екологичен лукс“. Това е минимална застраховка срещу ситуация, в която след години всички се чудим откъде идват сулфатите и металите във водата – а отговорът е бил насипан някога като „безопасен камък“.
*един клас за материал по-близко до рудното тяло, друг за по-далечния и трети за изменените зони
Работата на експертите ни и създаването на тази статия са част от дейности по проект “Заедно за природата”, с подкрепата на Швейцарско-българската програма за сътрудничество, Mеханизъм за гражданска ангажираност и прозрачност (МГАП) 2024-2029. Изразените възгледи и мнения са изцяло на българска фондация Биоразнообразие и не отразяват непременно тези на правителствата на Швейцария и България.